Коледните украшения блещукаха в тъмното и го примамваха неудържимо. Майка му беше поставила кутията върху скрина в спалнята и той тичаше често там, да им се радва. Никога не беше виждал нещо по-красиво.Десетина на брой, с различни цветове.Най-красива беше звездата. Всяка вечер заспиваше с трепетно желание, да ги види върху коледната елха, която баща му донесе и остави в мазето. Беше ги видял на витрината на селската книжарница и плака няколко дена, докато майка му се съгласи да ги купи. Димана беше израснала в краен недоимък преди да се задоми и имаше особено пестеливо отношение  към купуването на каквото и да е. Не, че не можеше да си позволи украшенията, но тези, които мълчуганът харесваше, бяха три пъти по-скъпи от обикновените. При нея беше закон, да купува винаги по-евтиното.Което не означаваше, че би купила нещо некачествено. Все пак, тези украшения, през почти цялата година стояха прибрани в гардероба. Накрая обаче, подкрепена от свекърва си с няколко лева, склони да ги купи.   Утре беше дългоочакваният ден да украсят елхата. Двегодишното му братче отдавна беше заспало в кошчето. Обичаше да го гледа как спи, но този път отиде до заледения прозорец и с премръзнали пръстчета нарисува украшенията от кутията... Навън снежинките се гонеха и блъскаха в стъклото. Мартин се върна в леглото си и заспа блажено.   Събуди се и веднага го лъхна уханието на запалените в печката, дърва. Баба му надникна в стаята и го подкани да става. Приготовленията за Коледа бяха от най-любимите му и чакани неща в петгодишния му живот. Добра, баба му, беше ненадмината в селото готвачка, а съседките често идваха да се учат на готварските й тънкости, или просто за съвет и услуга. Мартин влезе в дневната бос, само по пижама и веднага се качи на миндера до печката, на който всъщност спяха баба му и дядо му. - Бързо да се обуеш, че майка ти сега ще влезе. Отиде да издои кравата и да заколи една кокошка. - Да заколи?...- как мразеше тази дума, а първия път, когато видя дядо си да коли миналогодишното прасе, повърна и цяла вечер сънува кошмари. - Жива няма как да я сготвя - засмя се баба му и го прегърна с набрашнените си груби ръце. Имаше особена връзка между баба и внук.Лицето й грейваше от благоразположение и любов, само при появата му. Обичаше и другия си внук, но не го показваше толкова силно.   На вратата се почука. Разпределението на къщата беше такова, че нямаше коридор преди дневната и от градината направо се влизаше в къщата. Дневната беше просторна, с голям прозорец, мивка, кухненски шкаф, печка и голямото легло до нея.По средата, от двете страни се влизаше в детската и в спалнята на родителите му. Подът навсякъде беше пръстен, покрит с черги. Отопляваше се само дневната.Затова през деня, вратите към другите две стаи се оставяха винаги отворени. Пред всяка врата имаше няколкосантиметров праг. Прагът към спалнята, Мартин щеше да намрази до края на живота си.   Съседката влезе и бързо затвори вратата, преди виелицата да запрати в стаята купчина сняг.     -А добро утро, лельо Добро.Дошла съм да ми услужиш с чаша свинска мас, че тази година, знаеш, не сколасахме да купим прасе. Димана също влезе и остави млякото и тавата със закланата  кокошка на масата.Поздрави комшийката, взе кофата с вряла вода, сложи кокошката в нея и излезе пак навън, да я оскубе и опърли.   - Приготвяте се, а?- подхвана отново гостенката - И аз току що разточих корите.Ти, лельо Добро, случи на снаха.Хем хубава, хем от работа не се плаши. При мен само мъже, всичко на моите ръце.Мъжът ми все по кръчмите, баща му на легло, а Недко така и не се задоми.На 23 е серсеминът му със серсемин. Само моторът му е в главата. Ей го на, със Симеон пак изчезнаха рано, рано.  Като луди ги карат тези пущини.    - Той и моят Стефан, синът, ще купува мотор, ама с кош.С каруци вече не става Керано.Ей на, и пътя отпреде асфалтираха.     - Ох, ох, благодаря за маста.Аз да ви оставям, че като ви гледам и вас колко работа ви чака. Гледам и Мартинчо помага- закачливо погледна детето - Какво ще ти донесе дядо Коледа, Мартинчо.   - Игра “Космос” - отговори детето и пъстрите му очи грейнаха, с онази детска, неподправена невинност - Мама купи и украшения за елхата.Сега ще ти ги покажа. Шмугна се бързо в спалнята, взе кутията и се втурна обратно, но се спъна в прага. Крехките украшения се пръснаха по пръстения под. Очите на Мартин се напълниха със сълзи и болезнено отчаяние, гледайки как стъклените фигурки се превръщат в купчина натрошени стъкълца. В същия миг, отвън влезе и майка му. Наведе се и вдигна единственото оцеляло украшение - изящно червено чайниче.     - Толкова пари дадох- каза го с горчивина и укор, които накараха плачещото дете да изпита още по-голяма болка и смазваща вина.    Добра вдигна внука си, прегърна го и го притисна нежно към себе си:    - Не плачи мило!Ще купим други.     - Други няма!- отсече снаха й - Тези бяха последните в книжарницата. Димана събра потрошените украшения с метлата, изхвърли ги, взе сина си и го отведе в детската, за да го преоблече и да нахрани брат му.Малко след това донесе елхата и я украси с миналогодишната украса.Най-обикновени коледни топки... Малкото дете не спираше да плаче.Слабичкото му телце продължаваше да се тресе от мъка.   Ако знаеше само, колко съдбовно беше случилото се! Орисан в живота си, да губи всички красиви и стойностни неща, малко след като ги е имал... В това число и хора... Почти винаги, малко преди Коледа... Въпреки празничния дух, чувството на неприязън към този празник не го напусна никога!   ***********************************************************

  - Облече ли се? Хайде ще тръгваме! 

Не харесваше черната забрадка, която майка му си беше сложила.Скриваше дългите й меки коси, в които обичаше да се гушка.

  - Обуй си гумените галоши.Този проклет дъжд не спря цяла седмица.

 Димана взе двата букета, даде му единия и излязоха навън.Октомври преваляше и студеният вятър донасяше жълти листа, които залепваха веднага по новоположеният асфалт.

Мартин се вторачи в забрадката на майка си. 

Цветът не предвещаваше нищо добро.От съседната къща, женски глас виеше, без да спира.Сърцето му се сви и той се спря.

  - Не искам - проплака той

  - Хайде върви!Бате ти Недко те обичаше много.Трябва да го видиш!За последно.

Пред външната врата на леля му Керана стояха мъже и жени в черно.

Постоянно влизаха и излизаха хора.

Влязоха в затъмнената стаичка, при ковчега, заобиколен от виещи жени.

Виждайки ги, Керана започна да вие още по-силно.

  Майка му го подбутна към тях и прошепна в ухото му :

  - Сложи букета до краката му! Тя също се приближи, наведе се и целуна студеното чело на младия мъж.

  Детската душа преливаше от тъга, сблъсквайки се за първи път, толкова отблизо със смъртта.И то на обичан човек, който само преди няколко дни му подари пакетче от любимите му “Снежинки” /захаросани фъстъци/.

Слагайки цветята, видя широките бели превръзки, малко над колената на мъртвеца.Върху панталоните му.

Спомни си разговора между дядо му и баща му, предишния ден:

    - Заради някаква уруспия!- просъска дядо му - да се хвърли под влака...Толкова ли няма други жени?Младо момче, тц, тц, тц!Язък!

   - Отсякъл му и двата крака.Влакът.Ужас!

  - Онова пишлеме, Симеон казал на баща му, че е заради жена, но не казал коя е.

 

Виенето на жените го върна отново при ковчега и силната миризма на тамян.

Майка му изказа съболезнования и най-накрая напуснаха къщата.
   - Мамо, какво е уруспия?

   Хората пред външната врата изгледаха малкото дете и майка му с укорителни погледи.

  Димана му дръпна силно ръката и ускори крачка:

   - Тихо!- просъска тя

   - Дядо каза, че бате Недко скочил под влака заради уруспия.

   - Тихо, казах!Дядото ти само псувни и глупости дрънка.Да не съм те чула повече да споменаваш тази дума!Чу ли! - дръпна ръката му още по-силно 

  - Добре мамо!

Детското му съзнание си представяше мъж, скачащ под влака и това видение парализираше всичките му сетива.

 

**********************************

 

  - Няма ли да отидеш на погребението?

  - Не майко!Не искам!

  - Той ти беше най-добрият приятел.

  - Именно!Искам да го запомня жив, не разчленен от влак!

   - В моргата са го закърпили.Видях го, беше с костюм. Влакът е минал само през краката му.

   - Отвратителна си! Джена и тя! Отвратителни сте и двете! Махам се ! - Симеон я изгледа с кървясали очи, загаси фаса в мивката и затръшна с все сила вратата след себе си.

Майка му се запъти към стаята на дъщеря си. Вече втори ден вратата й беше заключена.

Захлопа силно и с яд по нея!

  - Остави ме! Махай се!Не съм гладна!- изнервено прозвуча гласът на дъщеря й отвътре

  - Отвори най-после, искам да говорим за нещо много важно!Отвори, ти казвам!Няма да те оставя на мира, докато не говорим!

  - Влизай! 

Очите й бяха подпухнали, но не от плач, а от безсъние

  - Какво ви става и на двамата?

Брат ти не иска да отиде на погребението на най-добрия си приятел, а ти си се заключила като монахиня

  Джена не отговори. Отиде до прозореца и погледна хората отсреща. Видя капака на ковчега, подпрян до входната врата, пушещите нервно мъже и жени в черно да си шушукат една друга. Присви нервно устни и изгледа майка си с досада.

    - Е, какво ще ми казваш?Ти нали ходи. Жените клюкарстват. Кучки!Чу ли ги какво говорят?

  - Говорят - тросна се майка й - заради жена било. От селото била...

  -Е и?Това какво ме засяга?

  - Може да си чула нещо. Той се навърташе около теб.А и с брат ти са дупе и гащи, нищо ли не ти е казвал?

  - Нищо не знам!Остави ме на мира!

  - И ти ли няма да отидеш?Срамота е!Врата до врата сме, заедно израснахте...Хората говорят...

   - Да говорят!Какво ме интересува, какво дрънкат селските кукумявки!?Няма да отида!

   - Твоя работа, ама е грехота!Да знаеш!И спри тоя грамофон!Точно днес...Съвест нямаш ли?

    - Той обичаше тази певица. Повече не ме питай нищо!Нямам какво друго да ти кажа.

 

Майка й излезе. Джена приседна на леглото,  обви коленете си с ръце и подпря брадичката си на тях.Сълзите й закапаха по босите й нозе...

Мисълта, да се махне от това проклето село, все повече се загнездваше в ума й.

   Не понасяше всеки ден да гледа любимия си мъж, как се прибира щастлив при жена си и децата си.

   Сега и това с Недко.

Даже не се замисли, да му откаже, когато й поиска ръката...

Следва

ще хвърлят утре върху тях...

Децата не са просто бъдещи възрастни.
Те са ДУХОВНИ пратеници на грешната Земя.
Чудо е, че винаги е имало възрастни, които ТАКА обожават децата. И още ги има, още по-голямо чудо.